Здравейте! Преди броени часове привърших с четенето на "Ние, лъжците" от Емили Локхарт и изпитвам нуждата да говоря за тази книга. Предстои да ви разкажа за част от това, което ми допадна и кое не чак толкова в този нетипичен роман и именно това, че не следва модните тенденции в young-adult литературата, го прави наистина специален.
Източник: |
Ето кое успя да ме впечатли:
- Определено неочакваната развръзка заема челно място в тази категория. Имах доста предположения как ще приключи романа и нито едно от тях не се оказа вярно, което много ми се хареса, тъй като не обичам предсказуемите истории.
- Образът на всеки един от лъжците е абсолютно индивидуален, толкова, че и четиримата се различават коренно един от друг и нямат нищо общо помежду си. Освен роднински връзки. И един частен остров.
- Към индивидуалността на героите се включва и девиза на всеки един от тях, който ги изобразява съвършено, както и цитати, които въздействат, които пораждат размисъл.
"Винаги прави това, от което се страхуваш."
"Не приемай зло, което можеш да промениш."
~
"Вселената беше добра, защото той беше част от нея."
" За старите в семейството - мама, лелите, дядо, събирането на красиви предмети е цел в живота. Който умре с най-много вещи, печели. Какво печели, е въпросът, чийто отговор бих искала да чуя."
- Това, чеавторкатапишепо тозиначин.Но самов най-напрегнатитемоменти.
Ето какво не ми допадна:
- Любовната история между Гат и Каденс е колкото чиста и истинска, толкова объркана и клиширана - за момичето от богато семейство и бедното момче-чужденец, което семейството (или по-скоро само най-възрастният в него) не одобрява.
- Използваните метафори. Лично мое мнение е, че са прекалено много и не на място.
"Той бе размисъл и ентусиазъм. Амбиция и силно кафе..."
- Сюжетът е немалко объркан - преплитат се няколко времена, някои от действията са недействителни, а аз не го разбрах навреме.
Романът на Е. Локхарт ме грабна чак след сто и петдесетата страница, което не е задоволително, имайки предвид, че общият му обем е едва около 240 стр., но пък за сметка на това историята на семейство Синклер е разтърсваща, дотолкова, че след като прочетох и последната страница, през съзнанието ми препускаше мисълта "Уааау, кааак не можах да го предвидя?!".
Няма коментари:
Публикуване на коментар