събота, 23 януари 2016 г.

"Ние, лъжците" - защо (не) ми хареса

Здравейте! Преди броени часове привърших с четенето на "Ние, лъжците" от Емили Локхарт и изпитвам нуждата да говоря за тази книга. Предстои да ви разкажа за част от това, което ми допадна и кое не чак толкова в този нетипичен роман и именно това, че не следва модните тенденции в young-adult литературата, го прави наистина специален.

Източник: elockhartbooks.tumblr.com

Ето кое успя да ме впечатли:

  • Определено неочакваната развръзка заема челно място в тази категория. Имах доста предположения как ще приключи романа и нито едно от тях не се оказа вярно, което много ми се хареса, тъй като не обичам предсказуемите истории.
  • Образът на всеки един от лъжците е абсолютно индивидуален, толкова, че и четиримата се различават коренно един от друг и нямат нищо общо помежду си. Освен роднински връзки. И един частен остров.
  • Към индивидуалността на героите се включва и девиза на всеки един от тях, който ги изобразява съвършено, както и цитати, които въздействат, които пораждат размисъл.
"Винаги прави това, от което се страхуваш." 
"Не приемай зло, което можеш да промениш." 
~
 "Вселената беше добра, защото той беше част от нея."
" За старите в семейството - мама, лелите, дядо, събирането на красиви предмети е цел в живота. Който умре с най-много вещи, печели. Какво печели, е въпросът, чийто отговор бих искала да чуя."
  • Това, че
    авторката
    пише
    по този
    начин.
    Но само
    в най-напрегнатите
    моменти.  
Ето какво не ми допадна: 
  • Любовната история между Гат и Каденс е колкото чиста и истинска, толкова объркана и клиширана - за момичето от богато семейство и бедното момче-чужденец, което семейството (или по-скоро само най-възрастният в него) не одобрява.
  • Използваните метафори. Лично мое мнение е, че са прекалено много и не на място. 
"Той бе размисъл и ентусиазъм. Амбиция и силно кафе..."
  •  Сюжетът е немалко объркан - преплитат се няколко времена, някои от действията са недействителни, а аз не го разбрах навреме.


Романът на Е. Локхарт ме грабна чак след сто и петдесетата страница, което не е задоволително, имайки предвид, че общият му обем е едва около 240 стр., но пък за сметка на това историята на семейство Синклер е разтърсваща, дотолкова, че след като прочетох и последната страница, през съзнанието ми препускаше мисълта  "Уааау, кааак не можах да го предвидя?!". 


Няма коментари:

Публикуване на коментар