"Човек на име Уве" от Фредрик Бакман - ревю

Уве е на 59, заклет почитател и притежател на сааб, вдовец. Тъгата по любимата му Соня го кара всеки ден да пожелава смъртта си.

Вечно недоволен и гневен, лесноизбухлив. Понякога Уве се пита защо наричат даден човек кисел, след като не обикаля улиците с фалшива усмивка. Той е темерут – от хората, които сочат с пръст онези, които не одобряват, и се отнасят към тях като към крадци, хванати пред прозореца. Но за него да спаси човешки живот е дреболия. Има железни принципи и е постигнал непоклатима рутина в действията си. Защо ли започва да ги нарушава?

Една сутрин бъбрива млада двойка с две весели дъщерички се нанасят в съседна къща и случайно смачкват пощенската му кутия. Случката води до комичния и трогателен разказ за безпризорна котка, неочаквано приятелство и древното изкуство да дадеш на заден с ремарке. Всичко, което се случва, ще промени киселия старец и ще разтърси до основи кварталното сдружение на обитателите.

Изключително съм щастлива, че имах възможността най-накрая и аз да се докосна до скандинавската литература и съм още по-щастлива, че избрах точно тази книга за първа среща с нея. 

Не знаех какво да очаквам от романа на Бакман, само бях чувала много и все положителни отзиви, затова и очаквах книгата и на мен да се хареса. Е, в действителност аз се влюбих в нея - бавно и постепенно, но сигурно и завинаги! В началото, признавам, ми беше леко трудно да се вмъкна в историята и да започна да я преживявам наравно с героите или да почувствам Уве тъй близък както го чувствам в момента. В първите глави на историята намирах за комичен нетипичния нрав на Уве, коментарите, мислите му, отношението му към другите и се чудех на нагласата му към света. С всяка следваща страница обаче разбирах на какво се дължи това нестандартно поведение и след като научих, историята не ми се виждаше толкова забавна. Съчувствах на Уве. Мислех си как е възможно съдбата да му е отнела толкова много...

Без значение на младини или на старини, Уве остава винаги верен на своите принципи; горделив, скромен, трудолюбив, вечно намръщен и мълчалив, Уве е герой, който не се забравя лесно.

Освен категорично неповторимата личност на Уве, друго, което безкрайно ме впечатли в книгата, е истинската и неподправена любов между Уве и Соня. Дори ми липсват думи да опиша колко съвършено и в същото време толкова реално бе представен съвместния им живот от момента на запознанството им до мига, в който смъртта ги е разделила. 

"Ако обаче някой бе попитал, той щеше да каже, че не е живял преди да я срещне. Не живееше и след това."

За него Соня е вдъхновение, глътка въздух за давещия си, цветът в сивото му ежедневие, смисълът на живота му и най-прекрасния човек, срещал някога. Само с присъствието си Соня му показва, че животът може да бъде и хубав. Толкова различни, но всъщност родени един за друг - недостатъците на Уве се превръщат в сладости за Соня и обратното. Това е то любовта! 

"Да обикнеш някого е като да се преместиш в къща – казваше Соня. – Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството й, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато навън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом. "

Но сега, когато Соня вече не е сред живите, Уве всеки ден пожелава смъртта си. Не минава и ден без да помисли да прекрати съществуването си и де отиде при всичко, което някога е имало значение за него.

"Какви странни неща ти липсват, когато изгубиш някого. Дребни неща. Усмивки. Начинът, по който тя се обръща насън. Дори пребоядисването на стаята заради нея."

Но когато Парване и Патрик,  немлъкващите съседи на Уве, постоянно търсещи го за какво ли не, се нанасят в квартала, животът на вечно оплакващия се старец се променя из основи! По какъв начин и защо Уве стига до заключението, че сега няма време да умре оставям на вас да разберете...

В заключение мога само да кажа, че "Човек на име Уве" е от онези книги, които се четат веднъж, но се помнят винаги. С две ръце препоръчвам на всеки да се докосне до нея с обещанието, че творбата на Бакман истински ще ви трогне, а след края ще поискате да я започнете отначало за още една среща с намръщения старец, без когото вече не можете!

Много благодаря на издателство Сиела

 за възможността да прочета тази незабравима история!