В книгата основна роля има смъртта – или по-точно
загубата на скъп човек. Именно тя свързва Джулиет и Деклан. Двамата започват да
общуват по възможно най-нетипичния за тийнеджърите начин – чрез писма, които
Джулиет оставя на гроба на майка си и на които Деклат отговаря. Историята
продължава изключително вълнуващо и нито за миг не ми се стори скучна или
бавна, а след средата бях и със затаен дъх, очаквайки да разбера как точно ще
се развият нещата.
Джулиет Йънг винаги пише писма до майка си,
пътуващ по света фотожурналист. Дори след нейната смърт, тя оставя писма на
гроба ѝ. Това е единственият начин Джулиет да се справя с живота.
Деклан Мърфи не е типът момче, с
което искаш да се забъркваш. Съдът за непълнолетни му определя да полага
обществено-полезен труд в местното гробище, с което той се опитва да избяга от
демоните в миналото си.
Когато Деклан прочита завладяващо
писмо, оставено до един гроб, не може да устои да не отговори. Скоро той се
разкрива пред пълен непознат и тяхната връзка е мигновена. Но нито Деклан, нито
Джулиет знае, че те всъщност не са непознати. Когато училищният живот се
намесва в тайните писма, ще хвърчат искри, докато Джулиет и Деклан разбират
истини, които могат да ги разделят.
Започнах „Писма до изгубените души“ без да имам
някакви конкретни очаквания, въпреки че анотацията й привлече вниманието ми още
след излизането на книгата в САЩ. И определено не съм очаквала, че ще успее да
ме заинтригува още от първата глава. Освен, че е историята е написана много
увлекателно (е, някак си успях да се абстрахирам от непоносимото за мен сегашно
време в литературата), сюжетът е оригинално замислен, а героите – безупречно изградени.
Джулиет претърпява тежък период на скръб по
загубата на майка си –прочута фотожурналистка, която заснема въздействащи
фотографии, разкриващи истинското лице на войната. Взимайки предвид и крехката
й възраст, можах да почувствам болката, която тя изпитва заради смъртта на
майки си. В същото време на моменти не проумявах вътрешните й подбуди за някои
елементи от поведението й, но ги отдавах на скръбта й.
Деклан е момче с трудно детство и с купища
проблеми в семейството, в училището и даже със закона. От неговата история се
трогнах много повече, на моменти се възхищавах на силата на духа му – малко са
хората, които биха понесли подобно отношение от страна на околните заради една
единствена грешка...
Беше прекрасно, че и двамата главни герои имаха по
точно един истински близък приятел, на който можеха да споделят всичко (тук
благородно заиждам на Деклан, че има човек като Рев за свой най-добър приятел)!
Не мога да отрека и факта, че авторката е положила голямо старание в
проучванията си в сферата на фотографията и законодателното право, защото
включената информация е наистина актуална.
За мен „Писма до изгубените души“ съдържа всичко
необходимо, за да заеме челно място сред най-добрите книги в жанра! Препоръчвам
я на всеки, който би искал да се докосне до една нетипична любовна история с
вълнуващ сюжет и интересни герои.
Благодаря на издателство Егмонт, че бяха така добри да ми предоставят възможността да прочета именно тази книга!
